Понякога може да е никога, а никога да ни се случи понякога. Затворени в собствената си черупка не смеем да се покажем пред света, а страха, той убива и накъсва на дребни парченца плътта ни. Най-големите ни врагове са най-близо до нас, най-добрите приятели са на хиляди километри. Това е отговора на въпроса, защо сме толкова нещастни. Живеем в неправилното време, с неправилните хора, на грешното място. Докато живота изтича като пясък през фуния, а ние просто гълтаме прахта от ежедневието и се залъгваме, че това е живота. Най-нещастни са тези, които са разбрали, че има нещо отвъд тази прах, но не дръзват да го поискат и никога не го получават. Питам се, колко дълго може да държиш змия в пазвата си преди да те ухапе и колко ще я държиш ако продължи да те хапе. А стояли ли сте под дъжда, плакали ли сте под дъжда? Нечии сълзи падат по-тежко на асфалта от капките дъжд. Звука отеква толко смразяващо, че ти се ще да падат камъни от небето за да заглушът падащите сълзи.
Колкото до "никога" и "понякога" те са там и чакат удобното време да ти се представят...
