Играта свърши.

Понякога може да е никога, а никога да ни се случи понякога. Затворени в собствената си черупка не смеем да се покажем пред света, а страха, той убива и накъсва на дребни парченца плътта ни. Най-големите ни врагове са най-близо до нас, най-добрите приятели са на хиляди километри. Това е отговора на въпроса, защо сме толкова нещастни. Живеем в неправилното време, с неправилните хора, на грешното място. Докато живота изтича като пясък през фуния, а ние просто гълтаме прахта от ежедневието и се залъгваме, че това е живота. Най-нещастни са тези, които са разбрали, че има нещо отвъд тази прах, но не дръзват да го поискат и никога не го получават. Питам се, колко дълго може да държиш змия в пазвата си преди да те ухапе и колко ще я държиш ако продължи да те хапе. А стояли ли сте под дъжда, плакали ли сте под дъжда? Нечии сълзи падат по-тежко на асфалта от капките дъжд. Звука отеква толко смразяващо, че ти се ще да падат камъни от небето за да заглушът падащите сълзи.

Колкото до "никога" и "понякога" те са там и чакат удобното време да ти се представят...

Tu cafe.

Понякога ми се ще да забравя за всички ангажименти и всички хора, да се скрия в дън земя още от сутринта. Обикновено тази земя се нарича Starbucks Coffee, в която се скривам и като, че ли потъвам в друга васелена, в друг град с други хора. 

При пътуванията ми съм намирала и други още по-невероятни места, на които съм си обещала да се върна. 

И не е заради любов към кафето, въпреки, че по-голяма наслада от мляко съчетано, под наякаква форма, с  кафе, няма! Просто това са места, на които човек усеща домашния уют и топлина с всяко свое сетиво. 

Въпреки, че знам колко е натоварено 

ежедневието ни, аз гледам по всякакъв начин да бягам от реалността, с риск да се загубя в нереалното.

 Само, че език и живот се учат в движение, после остава само да вземеш диплома. Аз няма да седя на едно място, дори да рискувам много, знам в края ще съм и научила много.

Bonjour.

Мисля си ... значи живея ... 

Тук съм! Макар, след една безсънна нощ, не бих казала, че стъпвам по земята. 

Понякога ми се иска да спра мислите си, които препускат като въртележка в увеселителен парк. Реят се в бъдещето, което е толкова кристално, все едно може да го докоснеш и балонът на илюзията да не се спука. След това съзнанието се претъркулва в миналото и се опитвам, безуспешно да използвам brush tool, за да замажа образи и случки, вече забравени от времето, но не и от мен. Качвам се и слизам по стълбата на настроенията, като един типично душевно болен, абстинентен или току що ранен човек. 

Ходейки рия жълтите листа, златните възможности в живота, подритвам ги, тъпча върху тях и подминавам, с апатия присъща само на един циничен еснаф. Сетне се извръщам назад за да видя какво е останало, но улицата вече е изметена, жълти листа няма. Ако има те са напред пред мен, но аз все още не ги виждам.

Сядам на тротоара. Свивам корем към бедрата и навеждам главата надолу.

Умората от тази неспирна разходка, натежава като стар роял на плещите ми, а улицата е съвсем в началото. Минах първите номера и адреси. 

Ставам пак, заредена от необяснимата сила, която ти дава мъката понякога. Все още съм само изправена, не знам на къде ще поема, знам само, че най-криволичещия път ще е моят път, най-стръмния склон ще е моят склон и най-трънливата ливада ще е моята ливада. Защо? Това е избор, който всеки прави, съзнателно или не ...

photo: devianart by blueslave

Love.

Май не съм само аз ... ами ако съм?!

Замислих се, че през целия ми живот съм напредвала и съм била във форма за работа, само когато съм влюбена. Няма значение в кого или в какво, любовта ми трябва като гориво, което сипваш в колата за да тръгне.

Смятам се за реалист и доста рационален човек, а когато изгубя поредната любов, се чувствам потънала няколко метра под земята. 

Няма ме ... и нищо не съществува. 

Сега има за кого да мисля, но до кога така? Докато не се науча, че не някой друг, а аз съм си най-важната на този свят. Докато не спра да мисля за това на другите да им е добре, преди да подсигуря своето удобство. Докато не намеря истинската цел, която трябва да преследвам въпреки всеки и всичко. 

И все пак любовтта си остава толкова омагьосваща, не знам дали някога ще разваля магията ...

Огледало.

Мили ... който и да си,

усещам нежността ти от хиляди километри.

А дали не са това  просто поредните красиви слова? 

Как успя да видиш в мен нещо, което го е нямало?

Нещо празно, изостанало ...

И без да ти напомням, знаеш 

че надежда за глупостта ни няма.

Недей ...

Мъката ти ще отмине,

времето ще я отмие. 

Колко години трябва да превъртя, и колко звезди отново на небосвода да кача, за да не те нараня?

Моля те ... 

Не се възползвай от неспособността

 ми да казвам "Не",

аз може да остана сама, но ти ще

потънеш на дъното в дълбокото синьо море.

Без думи.

Чувството, че току що си се събудил и си осъзнал как са те оставили сам в крайпътен мотел, никак не е приятно. Когато това чувство продължи повече време се превръща в патология. Какво правим обаче ако осъзнаваме, че сме изгубени, но отказваме да го признаем? 

Този въпрос ме преследва в последните години и не ми дава спокойствие. 

  Всеки се губи, от време на време, но и намира нов път, по който да поеме, така сме устроени, както природата не търпи празни пространства, така всеки продължава да върви. Как тогава бихме определили състояние на лутане в различни посоки? Borderline!

Буквално - да си на границата. Напоследък забелязвам, че много хора проявяват симптомите на Граничното личностно разтройство. Обяснението за това, е че всеки ден търсим материални неща, с които да се отъждествим и така все по надълбоко закопаваме себе си. Потъваме толко надълбоко, в собствената си грандомания, че сме неспособни дори вече да общуваме помежду си, а това определено ще ни доведе до ръба ... ръб, под който зее непреодолима пропаст за човешките отношения.