Тук съм! Макар, след една безсънна нощ, не бих казала, че стъпвам по земята.
Понякога ми се иска да спра мислите си, които препускат като въртележка в увеселителен парк. Реят се в бъдещето, което е толкова кристално, все едно може да го докоснеш и балонът на илюзията да не се спука. След това съзнанието се претъркулва в миналото и се опитвам, безуспешно да използвам brush tool, за да замажа образи и случки, вече забравени от времето, но не и от мен. Качвам се и слизам по стълбата на настроенията, като един типично душевно болен, абстинентен или току що ранен човек.
Ходейки рия жълтите листа, златните възможности в живота, подритвам ги, тъпча върху тях и подминавам, с апатия присъща само на един циничен еснаф. Сетне се извръщам назад за да видя какво е останало, но улицата вече е изметена, жълти листа няма. Ако има те са напред пред мен, но аз все още не ги виждам.
Сядам на тротоара. Свивам корем към бедрата и навеждам главата надолу.
Умората от тази неспирна разходка, натежава като стар роял на плещите ми, а улицата е съвсем в началото. Минах първите номера и адреси.
Ставам пак, заредена от необяснимата сила, която ти дава мъката понякога. Все още съм само изправена, не знам на къде ще поема, знам само, че най-криволичещия път ще е моят път, най-стръмния склон ще е моят склон и най-трънливата ливада ще е моята ливада. Защо? Това е избор, който всеки прави, съзнателно или не ...
photo: devianart by blueslave
Няма коментари:
Публикуване на коментар