Чувството, че току що си се събудил и си осъзнал как са те оставили сам в крайпътен мотел, никак не е приятно. Когато това чувство продължи повече време се превръща в патология. Какво правим обаче ако осъзнаваме, че сме изгубени, но отказваме да го признаем?
Този въпрос ме преследва в последните години и не ми дава спокойствие.
Всеки се губи, от време на време, но и намира нов път, по който да поеме, така сме устроени, както природата не търпи празни пространства, така всеки продължава да върви. Как тогава бихме определили състояние на лутане в различни посоки? Borderline!
Буквално - да си на границата. Напоследък забелязвам, че много хора проявяват симптомите на Граничното личностно разтройство. Обяснението за това, е че всеки ден търсим материални неща, с които да се отъждествим и така все по надълбоко закопаваме себе си. Потъваме толко надълбоко, в собствената си грандомания, че сме неспособни дори вече да общуваме помежду си, а това определено ще ни доведе до ръба ... ръб, под който зее непреодолима пропаст за човешките отношения.
Няма коментари:
Публикуване на коментар