Всички те ще са ни и първи, и последни.
Всички те ще са ни по-скъпи и по-близки от предходните.
С всяка следваща половина от нас, ще се раждаме и неусетно умираме.
С всяка негова усмивка ще лягаме и ще се събуждаме и пак заспиваме.
И болката и мъката им ще понасяме и ще изцеляваме.
За мъничко време прекарано с тях,
живи ще изгаряме...
А пък сълзите прекрасни,
чисти скъпоценни кристали,
ще се губят по повърхността на нашите голи колене.
И точно на раздяла, ще е празно,
опустяла, розовата стая.
С големите прозорци, белите перденца, като от голямата болнична стая.
С посивяла кожа и същите очи на дете, ще поседна, ще поридая,
до момента, в който осъзная, че
мен ме няма, вече съм умряла, стаята е празна както никога!
