Късно е, а все още никой не спи.
Студено е, а все още никой не е завит.
Тъмно е, всички това са чакали. Празненството на чудовищата ще започне всеки момент.
Аз не съм поканен! А като гледам и ти не си за там.
Чудовищата са свръх човеци, постигат желанията си на всяка цена.
- Ти не го можеш? - Ето още едно диказателство, че и ти не си за там.
Не всички може да я платим тази цена.
Ако все още ти е любопитно, скачай в колата, ще отидем да ти покажа как празнуват свръхчовеците.
Аз поведох влизайки в красива и огромна къща, имаше златни орнаменти, боята беше свежа и като че ли току що беше построена. Вътрешността й бе цялата от изсъхнали дървени греди, нямаше мебели, по стените нямаше закачени картини. Опаковки от храни танцуваха пирует, върху продъненото дюшаме, а неизмити съдове излизаха от кухнята на високи кули.
Вътре нямаше никой, но всъщност бяха всички гости.
Къщата беше примамлива отвън, но пуста и закостеняла отвътре. Всички чудовища, някога обикновенни хора, са се загубили и са останали в призрачната къща.
От вън тя изглежда красива и за тях това е достатъчно.
- Къде са празнуващите, не ги виждам? - чух от ляво на мен.
- Аз също не ги виждам вече. Избодох онова око, което гледаше към тях.
- Защо?
- Много е просто. Без око мога да живея, дори без две, но ако чудовище стана - гибелта ми е сигурна. Ти си късметлия, че не виждаш никой в тази стая, защото колкото е по-добро сърцето, толкова е по-сляпо окото.
Радвай се, че си слепец от това по-хубаво няма.
Хайде, да тръгваме. Тук нито някой нас ще види, нито ние ще видим някого.
Празната къща се смаляваше бавно в задния прозорец на колата, а пътят напред не виждаше своя
край!
