Love.

Май не съм само аз ... ами ако съм?!

Замислих се, че през целия ми живот съм напредвала и съм била във форма за работа, само когато съм влюбена. Няма значение в кого или в какво, любовта ми трябва като гориво, което сипваш в колата за да тръгне.

Смятам се за реалист и доста рационален човек, а когато изгубя поредната любов, се чувствам потънала няколко метра под земята. 

Няма ме ... и нищо не съществува. 

Сега има за кого да мисля, но до кога така? Докато не се науча, че не някой друг, а аз съм си най-важната на този свят. Докато не спра да мисля за това на другите да им е добре, преди да подсигуря своето удобство. Докато не намеря истинската цел, която трябва да преследвам въпреки всеки и всичко. 

И все пак любовтта си остава толкова омагьосваща, не знам дали някога ще разваля магията ...

Огледало.

Мили ... който и да си,

усещам нежността ти от хиляди километри.

А дали не са това  просто поредните красиви слова? 

Как успя да видиш в мен нещо, което го е нямало?

Нещо празно, изостанало ...

И без да ти напомням, знаеш 

че надежда за глупостта ни няма.

Недей ...

Мъката ти ще отмине,

времето ще я отмие. 

Колко години трябва да превъртя, и колко звезди отново на небосвода да кача, за да не те нараня?

Моля те ... 

Не се възползвай от неспособността

 ми да казвам "Не",

аз може да остана сама, но ти ще

потънеш на дъното в дълбокото синьо море.

Без думи.

Чувството, че току що си се събудил и си осъзнал как са те оставили сам в крайпътен мотел, никак не е приятно. Когато това чувство продължи повече време се превръща в патология. Какво правим обаче ако осъзнаваме, че сме изгубени, но отказваме да го признаем? 

Този въпрос ме преследва в последните години и не ми дава спокойствие. 

  Всеки се губи, от време на време, но и намира нов път, по който да поеме, така сме устроени, както природата не търпи празни пространства, така всеки продължава да върви. Как тогава бихме определили състояние на лутане в различни посоки? Borderline!

Буквално - да си на границата. Напоследък забелязвам, че много хора проявяват симптомите на Граничното личностно разтройство. Обяснението за това, е че всеки ден търсим материални неща, с които да се отъждествим и така все по надълбоко закопаваме себе си. Потъваме толко надълбоко, в собствената си грандомания, че сме неспособни дори вече да общуваме помежду си, а това определено ще ни доведе до ръба ... ръб, под който зее непреодолима пропаст за човешките отношения.